„Дивите животни на града“ – как се роди тази книга? II част

Ами, нямаше как след Елена Павлова да не споделя и аз, макар винаги да ми се е струвало леко шизофренично сама да си правя интервю, но като една истинска сова през нощта и чучулига през деня, ето как се появиха „Дивите животни на града“.

Милена Радева разказва…

Предисторията: живея в къща близо до София, тя граничи (както казвахме по география) с прекрасна гора на север, тучна ливада на изток и съсед с кокошки на запад. Когато бях малка, прекарвах тук всяка събота и неделя, а летата бяха безкрайни. Ловях пеперуди, гонех бръмбари, скачах след скакалците и си мечтаех да имам катерица за домашен любимец. Гледах ги как минават по „катеричата магистрала” от гората до ореха и обратно и изобщо не осъзнавах, че не аз имам тях, а те мен, защото аз живея в техния дом.

Идеята: Идеята дойде от невероятната Елена Павлова, която един петък късен следобед ми се обади и каза „Илюстрират ли ти се животни?”. Ама как да не ми се илюстрират, аз винаги съм мечтала да направя определител, да рисувам птици и буболечки, да търся, да уча, да чета за животните. „Искам!” казах аз и няколко месеца по-късно получих ръкопис, който нямах идея колко много ще ме зарадва. И ето го! Той оживя.

Историите: Историите оживяха сами, докато рисувах всеки един мустак, опашка, крилце и краче. И не ставаше дума просто за животни, а за историите, които всяко едно е разказало за себе си и е споделило с Елена, с мен… с теб – неговия читател. Историите всъщност са си техни – на трите мишлета, на деветте костенурчета, на трите лисичета, на всички тях, които понякога няма кой да чуе, няма кой да им помогне, а те не могат сами да идат на лекар, нито да кажат „боли ме крачето” или „боли ме крилцето”. Понякога ние сме тези, които трябва да спрем и да чуем техните истории, защото това са „Дивите животни на града”.

Как се илюстрира книга: Четка по четка и петно по петно. Бавно. Много е важно първо да прочетеш текста. Много пъти. Четеш бавно. Четеш бързо. Мислиш, помниш, записваш си, представяш си я, изживяваш книгата и после пак я четеш. Защото си длъжен на историята, на нейния автор и на себе си като неин илюстратор. Внимаваш. Ако пише пет, не рисуваш три. Ако пише синьо – не рисуваш розово. Проверяваш да не си измислиш нещо, да не нарисуваш животно, място, история, които не съществуват. Дишаш с всяко движение на четката, защото са важни всеки мустак на муцунката, всяко косъмче на опашката и всяко перце на крилото.
Никога не си харесваш крайния резултат, но има един момент, в който трябва да си кажеш „Край! Готово е!” и тази рисунка заживява свой живот в книжката, после и в детските ръце и умове, и всички си спомняме за нея по различен начин.

Какво следва след нарисуването: Всяка илюстрация си намира текста и заедно стават едно цяло в страницата. След странирането книгата влиза на печат и после по магазините, и накрая ѝ загубваш дирята. Понякога те среща на неочаквани места – в книжарницата, докато търсиш друга книга, на детската площадка, докато някое дете я показва на приятелите си, в библиотеката – докато чакаш библиотекарката да ти донесе някой албум на велик художник. След рисуването следват само хубави неща за книжката, а илюстраторът… той започва следващата книжка – „Дивите животни на града 2”.

Книгата можете да поръчате от нашия онлайн магазин – https://shop.bulgarian-illustration.com/