Вижсайт за Биенале на българската илюстрация 2020

Валентина Щайн и Милена Радева, „Златните конци“ и миналото – интервю

В Международния ден на детската книга тази година (2021 г.), от печат излезе една много интересна книга, която предизвика моя интерес не само като автор, който следи какво се случва в родното книгоиздаване, но и като художник, който имаше честта да работи по това издание. По-късно книгата бе номинирана за Националната награда „Константин Константинов“ в категория „Илюстратор“ по време на Националния фестивал на детската книга в Сливен. Именно поради тези причини днес ви срещам с автора на книгата „Златните конци” – Валентина Щайн.

Валентина Щайн (личен архив)

Книгата предизвика интерес още в първия ден на появяването си. Разкажи ни малко повече за това, как се роди идеята да разкажеш на съвременните деца, какво са преживели техните връстници преди близо век?

Идеята за разказ за преживяванията на деца по време на Холокоста съществува отдавна, но решението как да представя историята чрез подхода с пътуване във времето се породиха спонтанно по време на първия локдаун в Германия през април 2020 година.

Трудно ли се говори на децата за Холокоста, евреите и тяхната съдба? А трудно ли се говори на родителите?

Толкова трудно, че беше необходимо едно такова сериозно разтърсване в съвременния ни свят, което неминуемо повдига стари въпроси, усещания и дори отчаяние сред деца и родители по света, за да ме принуди все пак да започна историята. Казвам „започна“, защото това е само началото ѝ. Когато прочетете книгата, ще видите, че никъде в текста не се говори пряко за Холкост, няма убийства или насилие с изключение на изгарянето на книги през 1933 година. Единствените ми герои деца-евреи дори нямат свои реплики. Те са безмълвни пред случващото се около тях. В онзи момент, ако изобщо казват нещо, то е част от театрална роля, която подпомага спасението им.

Причината за това бавно въвеждане в темата се крие в педагогическия ми подход да помогна на децата да станат свидетели, да се поставят на мястото на героите в историята по безопасен начин. Все пак текстът е писан с мисълта да го четат ученици от осем години нагоре. Втората причина е разбирането ми за дистанцираността на съвременното поколение деца от тези събития. Има много добра литература за Холокоста и за възрастни, и за деца, но това са все книги, писани във времена, когато въпросът е бил познат. По-късно историята за Холкоста започва да звучи отдалечено, нереално, а преходният момент, в който се намираме сега, изключително напомня за годините преди Втората световна война и началото ѝ. Заключвания, вечерни часове, носене на маски, уволнения, доноси, скитащи деца, деца в отчайващи ситуации – всичко това можахме да видим и днес отново в Берлин, както и в цял свят.

Театър Глория Палас – разрушен при бомбардировките над Берлин през 1943 г. (снимки: http://cinematreasures.org/)

Този паралел на двата периода ми помогна да се върна към изпитания подход за пътуване във времето. Трябва да подчертая, че той е много важен, защото чрез него можем да използваме съвременни герои, вместо да влизаме в ужасяващите истории на деца, живели по онова време. Идеята, че децата с лекота четат истинските истории, откровено ме плаши. Не вярвам в това. Съществуват биографични истории като тази на Анне Франк. Или книгата на Джудит Кер „Когато Хитлер открадна розовия заек“ – тя почина преди две години и е дъщеря на прототип на важен герой от „Златните конци“. Дори оставих истинското му име с надеждата младите читатели сами да потърсят и открият информация за тази личност, живяла тогава.

Така, вместо да разказвам познатите вече тревожни истории от войната и Холокоста, избрах комбинацията между факти и фикция (FCT). С това намалявам напрежението – от една страна, а от друга – скъсявам дистанцията между този специфичен исторически момент и сегашния.

Всъщност днес в Берлин – или поне до началото на първия локдаун – съществуваше своего рода Ренесанс, романтично възпоменание на времената точно преди началото на войната. Романтика, джаз, Берлин! Златните двадесет безгрижни години бяха номер едно в немската и по-скоро в Берлинската филмова индустрия. И… ето ни изведнъж, буквално за ден, събудени с този тежък привкус на същото отминало време.

Макар самият разказ да е измислен, местата, хората, случките са исторически факти, а ти самата живееш в Берлин. Време ли е вече да вплетем историята от миналия век в историите за деца?

В Берлин по време на тежките дни на Холкоста са живеели много обикновени и добри хора. Не трябва да пренебрегваме съществуването им, а там, където то липсва, можем да го създадем ние. Реших, че се нуждаем от добрите хора, добрия пример в немската страна. Да покажем не само зверовете в душите на хората, а да открием творческата светлина на доброто – да я разпалим. Създадох измислен, малък свят от съществували в миналото хора. Това е различно от създаването на фентъзи герои, чиито образи се изграждат от нулата. Но знаете ли, в юдаизма (юдейската религия) за същите тези хора, преживели Холокоста, съществува един важен принцип: да търсим и виждаме ПЪРВО доброто у човека! Признавам си, че за първи път ползвам този прийом. Вместо да пресъздавам или измислям лоши герои, избирам неутрални личности от миналото и ги изграждам в най-добрата светлина, в която мога да си ги представя. Така се родиха образите на добрия сладкар Хаманн – наистина живял, който ти, Милена, така красиво и реалистично нарисува, изразявайки именно тази доброта, за която говоря; режисьорът Кер, който в истинския живот сам е спасяван, в книгата се превръща в спасител; полицаят Лиям, вместо да убива и гони еврейските деца, им помага, и прочие, и прочие. Да не забравяме обаче, че това е само първата част на историята.

Ерих Хаман – магазинът за шоколад все още съществува в Берлин (снимки: http://hamann-schokolade.de/)

Книгата не излиза в тираж, а е само при поръчка. Защо реши да работиш по този начин?

Аз съм независим издател и автор. Налага ми се да съм и двете едновременно, защото го мога, искам го и идеите ми се развиват. Автор съм от дете. С първата си стихосбирка съм носител на национална награда още като седемнайсетгодишна. Не съм спирала да се развивам в тази посока. Опитът ми е свързан с маркетинг, медии, сценарии, продуцентство. По време на моето майчинство с второто ми дете големият ми син ме притисна до стената с ултиматума да издавам детските си книги. Така в самия край на 2016 година започнах първите персонализирани книги за България. Целта ми беше да са професионално изготвени. Учехме се в движение, докато развивахме марката Feenstein. Най-голямата ми радост от този процес бяха хората – открития. Художници, редактори, преводачи – един цял свят от красота, професионализъм, приятелство влезе в живота ми.

Всички наши книги се издават по начин, щадящ природата – само по поръчка на читател (неговите родители). Това оскъпява издаването им, но щади природата, няма залежаване по складове и винаги, винаги е с много специално отношение към всеки клиент.

Аз имах удоволствието да създам илюстрациите на тази книга, но реално ти не ги бе виждала до последния момент. Как се случи така, че заработихме заедно по това издание и какво очакваше, какво си представяше като илюстрации, преди да ги видиш?

Както ти казах, удоволствието от работата ни зависи от хората, с които работя. Луднала съм по тях и работата на всички тях като цяло – дотолкова, че търся начини всекиго да промотирам някак, особено художниците. Търся конкурси, обмислям създаване на изложба с творбите им от книгите на Feenstein.

И така, за тази история имах огромни въпроси кой е „правилният“ илюстратор. Тогава през май миналата година (2020-а – Бел.ред.) помня, че се обърнах към теб като създател на сайта „Българска илюстрация“ да ми препоръчаш име. Оказа се, че точно в този момент си свободна за идеята. Няма да скрия, имах големи колебания, тъй като не бях виждала твои илюстрации, които да се доближават до търсения от мен тип илюстриране. Бях спечелена в момента, в който получих от теб предложението за смесена техника от молив и акварел. Точно това е – казах си – паралелът между минало и съвремие. Така започнахме работа, чийто резултат носи именно духа на онова време, но и невинността и добротата на героите, които търсех.

(Снимки от работния процес можете да видите в галерията)

Не мога да не те попитам… книгата дава заявка, че ще има продължение, но ти би ли се върнала отново в 1933 г.?

Да, ще има продължение. Надявам се да открием нужното ни финансиране. Това продължение ще е част от тази поредица, но тъй като ще ни връща в периода 1933-1945 година, може би няма да бъде така леко поднесено на нашите млади читатели и техните родители.

Защото освен доброто съществува и злото. Налага се да опознаем и едното, и другото, за да съхраним вселената и бъдещето ни.

Благодаря ти!

Милена Радева и книгата „Златните конци“ бяха номинирани за Националната награда „Константин Константинов“ в категорията „Илюстратор“.

Add a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.